Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10.2013 08:10 - 90 години от рождението и 40 години от смъртта на Апостол Карамитев
Автор: bogomil Категория: Изкуство   
Прочетен: 1891 Коментари: 1 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
НЕЗАБРАВИМИЯТ АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ (90 години от рождението и 40 години от смъртта)   През настоящщата година се навършват 90 години от рождението и 40 години от смъртта на известния артист Апостол Карамитев, оставил трайна следа в нашата култура- теaтралното изкуство и киноизкуството. Той можеше да бъде още жив и на преклонна възраст да запази своя артистичен талант и покоряващи публиката творчески способности и превъплъщения.  Сега той е само спомен за своите съвременници и легенда за младите, които не са го виждали приживе. Той си отиде от този свят твърде млад, на 50 години в разцвета на своите творчески възможности като артист. Апостол Карамитев е роден на 17 октомври 1923 г. в Бургас. Баща му бил пристанищен работник, имал е каруца и кон. Къщата, в която се родил и раснал била схлупена, с двор  и сламен яхър. Семейството полагало големи грижи за коня, с който си изкарвало прехраната. Много тежък и изнурител бил трудът на баща му, който често оставал на работа в пристанището с каруцата до 48 часа без прекъсване, за разтоварване на корабите. Като момче, Апостол прави няколко опита да избяга с някой чуждестранен кораб. Животът край пристанището е свързан с много труд. Съобщава се в източници, че всяко лято младият Апостол се захваща на работа, за да препечели нещо и да помогне на семейството. Срещу много ниско, нищожно възнаграждение той бил принуден да работи като обущар, кафеджийски чирак и бояджия. Когато навлиза в живота и става известен актьор А. Карамитев никога не се е срамувал от своя произход и от връзките си с хора на черния труд, но никога не ”кокетирал” и подчертавал произхода си, но е показвал колко много дължи на средата, в която раснал.. . Съгласно източниците, още в ранните си детски години Апостол мечтаел да стане артист и с голямо желание посещавал киното и театъра, към които хранел особено голям интерес. Твърде малък го приемат в новооткритото италианско училище, където го освобождават от таксите със свидетелство за бедност. В училището взема участие в детските забави и сам прави „театро” с приятелите си.. През 1942 г. завършва гимназия и през същата година влиза в казармата, за да отбие задължителната военна служба. Попада в части от противовъздушната артилерия. Участва в сраженията по време на Втората световна война и достига до Страцин. След като се уволнява започва работа като печатар в Бургас. През 1945 г. заминава за София, за да се яви на приемен изпит в държавната тетрална школа, където го приемат. Постъпва студент в класа на Стефан Сърчаджиев и с голямо желание, ентусиазъм и амбиция усвоява тайните на тетралното изкуство... Дипломната му работа в края на следването е при Боян Дановски. Участва в две роли в „Както ви се хареса” от Шекспир. Едната е на романтично влюбения Орландо, другата на скептичния мислител Жак. Образът на Орландо в този дипломен спектакъл представлява самото „олицетворение на младостта” със завидната му стройна фигура, с пламенните очи и характерен за него темперамент. Този образ е оценен като сполучливо обещаващо начало за един успешен път в тетралното изкуство... Но този негов път към успеха и признанието се оказва много труден, той не е осеян с рози, а е съпътстван и с разочарования. Сам той решава да не подражава на другите, дори на най-изявените и  заявява; „Бях съвършено наясно, че големите наши майстори са величини и същевременно съзнавах, че никога не бих могъл и не бих искал да играя като тях. Това не би имало абсолютно никакъв смисъл. Целият въпрос е в индивидуалния принос, а не в подражанието”. Но след време самостоятелно достига до извода, че това решение е взел твърде прибързано и рано, в началото на не леката твореска кариера на артист. Сам разбира, че такъв напълно самостоятелен почерк в творчеството не се създава така лесно и за кратко време. И това негово решение и нестандартен подход са свързани с немалко съмнения и терзания, на напразни дългогодишни очаквания, съпътствани с не малко разочарования.
                                    image
А. Карамитев постъпва в Народния театър в период, когато той се намира в процес на „коренно преустройство на нова методологическа основа”. В трупата се е запазил изграденото преклонение към изявените и признати артисти. Съобщава се, че младите артисти са били въвеждани в професията, според данните и изявените си наклонности и способности „да тръгват по стъпките на вече изявените корифеи и постепенно да поемат техните роли”. Дълго време А. Карамитев не попада в полезрението на режисьорите. Той притежава прекрасна физическа външност; „изразително лице, горящи красиви очи и стройна фигура”, но се оказва, че гласът му с малко „носов тембър„ не е подходящ за драматични роли, особено на „млад любовник”. При изпълнението на ролята на полицейския инспектор Могилански от „Разузнаване” на Лозан Стрелков с режисьор Стефан Сърчаджиев, А. Карамитев не успява да пресъздаде характерната роля на лошия полицай, който „дете в майка разплаква”. Неговото „сдържано и съсредоточено” въплащение в образ на полицая не бил в синхрон и съзвучие с „темпераментното и звучно изпълнение на останалите образи”, ролите на които изпълнявали едни от най-добрите артисти. Този образ на глупавия полицай някак си не му допадал и не го вдъхновявал. А. Карамитев пръв показва образ на един „силен, опитен, умен полицай“, неимоверно отдаден на работата си в преследването на набелязаната цел, която не му е наредена от началниците. Все пак, въпреки че физически със своята фигура да се откроявал и извисявал над останалите артисти „блестящо” пресъздаващи ролите си, той не успява да впечатли и да ангажира вниманието на режисьорите. Но постепенно нещата си идват на мястото. Работите потръгват с възлагането на роли като Ромео или Маркиз Поза или на Гвидо Феранти, допадащи на неговия темперамент и младежки мечти. Междувременно участва в няколко филма и неговата популярност започва да расте. Ликът му започва да се появява по будките за пощенски „картички”, на гърба на разни „огледалца”, дори и на „някакакви мартенички”. Започва потокът от писма към театъра, без оценки, с цветя от почитатели и почитателки, израз на преклонение пред таланта, и сполучливите роли, които той играе. Според източниците, независимо че популярността му растяла, този период за скромния и амбициозен артист бил ”мъчителен, дори неприятен”. Самият той не е имал вътрешното убеждение, че е постигнал нещо голямо, към което се стреми и поради това прекаленото внимание, ласкателствата се приемани от него с притеснение. При това преди да се е утвърдил напълно, да е получил всеобщо признание и заслужена известност в театъра, едни смятали, че А. Карамитев „кокетира”, други „не го разбирали”, а трети направо го „дразнели”. Доброжелателите му са имали възможността да му посочат кои роли са подходящи за него, но това не се е случило, поради особеностите на неговата характерна черта,  която той сам е признавал като недостатък, и определял като „индивидуализъм”. За разлика от стандарното „блудкаво и сладникаво” изпълнение на другите артисти, неговата игра е завладяваща, „заразителна и искрена”..., до пълно себеотдаване на сцената. Неговият стремеж винаги е бил към пресъздаването на човешката природа в нейната противоречива сложност, в смесица „на добро и зло”. Той винаги е проявявал стремеж да търси и пресъздава заинтригуващото ”неповторимото и острото”, вътрешния процес при изграждането на личността, нещо което въздейства и вълнува зрителите. Именно поради това, той винаги се е отказвал от онова, което вече е постигнал. Тези си цели А.Карамитев успява да реализира в ролята на Шуря Венедиков от „Години на странстване” на Абрузов, където според специалистите, той прави „свое откритие”. Актьорът се изявява като „драматична фигура”, като неспокойна ”страдаща и търсеща личност”. На практика мъчителните проблеми на неговата съдба, проникването в психологията на съвременния човек спомагат за „решаването на въпросите на обществото”. Всичко тово го довежда до откровения. Според думите на А. Карамитев; „За театъра съществува един могъщ фактор – публиката. Тя иска или не иска да ни гледа. Това е велико нейно право. Понякога сме несправедливи към нея. Лансират се хора, които не са си завоювали популярност по естествен път. Често несправедливи са и самите зрители. Проявяват и нетърпелива придирчивост, и предубеждение, и лош вкус. И все пак те са, които стимулират артиста. Отношението към публиката е от съществено значение за един творец, критерий за неговото развитие. Това никога не бива да отбягва от нашето внимание. Днес мога спокойно да кажа, че зрителите не ме възприемат младежки. Гледат на мене по-зряло. И тяхното уважение ми е особено скъпо. В него се съдържа друг, по-ценен за мене възторг-един размисъл, който ми дава възможност да играя не сам за себе си или за партньора, а да водя диалог със залата. В този диалог са смисълът и предназначението на театъра. Дали се разбираме или не, дали ни е интересно или не заедно - ето същественото. Каква полза да си правим взаимно комплименти - те на мен с цветя. Аз на тях с поклон и подкупващи усмивки”.
            Чрез своите роли пресъздаващи образите на съвременни герои, Aпостол Карамитев успя да постигне истинска промяна в отношението към театралното изкуство, със силното майсторско въздействие върху възприятията на публиката. Той успя да да изрази борбата на съвременния честен и мислещ човек. Той е горял от голямото желание, чрез своите герой да покаже личното си отношение и мнение за ”съдбата на личността и за съзиданието от нея на ценностите на живота”. Той е водел борба за запазване на личността, на нейното индивидуално богатство в епохата на колективизма и бурната научно техническа революция, борба срещу „обезличаването от варварството на агресивните социални теории”. В ”Цената” от Артър Милър, въплатил се в образа на Виктор Франц, талантливият актьор всеки път с огромна социална ненавист, протест и гняв произнася репликата; „Мошеници отгоре до долу! ”. В ролята на Хенрих Четвърти от едноименната пиеса на Пирандело, А.Карамитев, пресъздава истинското, дълбокото човешко страдание, ”той се бранеше, като се преструваше на луд”. В източниците се съобщава, че в постановката на Лозан Стрелков „Не подлежи на обжалване”, представена по телевизията, след неговата кончина, чрез ролята която изпълнява „той е предусетил трагичния си край”. В ролята на Сава Боянов, много мисли звучат като ”прозрения на собствени му живот”, нещо повече той споменава „собствената си рождена дата”. Пресъздавайки образите на своите герои, някак си скрито и загадъчно,” той се изповядва пред публиката.
Още по характерни и силно вуздействащи са неговите превъплащения на образи като Джордж Кетл от „Скандал в Брикмил” от Джон Пристли, Глумов в „И най-мъдрият си е малко прост” от Н. Островски и др.  Сам той споделя; „В тези образи винаги се зареждам с много съвременен нерв. Те са ми скъпи с онова, което ми се е натрупало като гняв и ненавист към безкрайно пъстрото разнообразие на подмазвачи, кариеристи, еснафи,службогонци. Особено ме привлича да уловям в тях мащаба, да усетя дали човек сам по себе си е способен, но е отправил усилията си в погрешно направление или бездарието му го кара да търси леки пътища за преуспяване в живота”. Той се стреми да се противопостави на някои ”модни тенденции за схематизиране на сценичния образ, за съзнателно обединяване на изразните средства”. Неговите заслуги и артистични приноси се свеждат до старанието за възможно най-пълно и всеотдайно творческо въплъщение в характера на героя „при най-откровено присъствие на твореца в образа”. Уменията и изкуството на актьора се опират на „съвършената техника, само ако тя дава възможност за вдъхновен полет на темперамента, на актьорската изобразителност, на удивителния духовен размах на творческата личност”. Паметни ще останат в историята на театралната летопис, ролите отразяващи светът на Джордж Кетл, на Глумов, от горепосочените пиеси, на Замислов от „Дачници” на Хоров от „Службогонци”, драматичните прозрения на Джери Райнън в „Двама на люлката” от Гибсън, на социалния вик на Биф Ломан от „Смъртта на търговския пътник” и трагичната съдба на Виктор Франц от „Цената” на Артър Милър. Апостол Карамитев оживи образите и на някои наши исторически личности като Симеон Велики, цар български, който ние познаваме от неговия царствен портрет. В сериозния и отговорен разговор с баща си Борис се отркроява „не царско достолепие, а държавническото мислене, не самочуствието на завоевателя, а дългът и принудата на проницателя, който търси най-верния път”, за да може да запази целостта на българската държава, достигнала до своето велико могъщество в ония сложни и размирни времена „раздирани от противоречия”.  Още се помнят ролите на Александър от „Бялата стая”, на вуйчото от „Рицар без броня”, на Шура Ведерников във войнишкия шинел, който се връща от войната, на футболиста от „Любимец 13”, и др. Не може да се забрави ролята на Николай Коперник от „Края на книга шеста” на Брошкевич, с неговите протегнати ръце, когато усеща предупрежденията на сърцето за близкия си край. Монологът е произнесен гърбом към зрителите, виждат се само протрегнатите към небето ръце. Според Апостол Карамитев „талантът е преди всичко развитие.Талантлив е онзи, който е способен да се развива и обогатява в изкуството. Бездарници имаме колкото щеш. Талантливите също не са малко. Но талантливи и работливи рядко се срещат. Винаги ме е боляло, че при такава богата надареност зрелите творци в българския театър са малко, оскърбително малко в сравнение с надарените, които започват”. Всички негови колеги в театъра са на единно мнение по отношение на пословичната му работоспособност. За разлика от другите актьори около него, той не рабира полагането на много труд само в наизустяването на текста. Неговите критици, анализатори и биографи оценяват деиността и труда му, които са насочени в „областта на мисленето”, следователно с приноси в областта на творчеството и откривателството. В източниците се съобщава, че отначало гласът му ”не беше звучен и не разполагаше с големи регистрови възможности”, тъй като е бил малко ”дрезгав”, но с много упорство, труд и амбиция той успява да го развие така, че „и с най-лекото трепване и изменение на тона да предаде нова, богато нюансирана мисъл”. В това отношение особено много му е помогнала работата пред микрофона на радио София. Съобщава се, че за разлика от много други актьори, единствено той никога не получавал текст за изпълнение, ако ”поне една нощ не е пренощувал с него”. Съгласно източниците ”пестеливостта на словото преминаваше в пестеливост на външното оформление”. Съобщава се, че той никога не е употребявал ”сложен грим”. Не можел да понася задължителния класически костюм, мустаците и шапката на героя в Граф Лестър от „Мария Стюарт” на Шилер, а в ”Разпаления въглен” от Лозан Стрелков се появил в телевизията с дрехите, които хората са го срещали всеки ден с джинси и пуловер. Съобщава се, че той „никога никого не е поучавал-вървеше упорито по пътя, който си проправяше сам”. Според най-общата оценка, две са главните черти на неговия труд,  завидна работоспособност и упорита творческа дейност; ”пределна интензивност и пределна цялостна съсредоточеност”. Апостол Карамитев е бил изключително много зает с разнородна актьорска дейност; в театъра, киното, телевизията, радиото. Учудваща било за всички, неговата завидна способност мълниеносно да прехвърля мисловната си дейност от едно място на друго и да се съсредоточава в задачата, по която „работи в момента”. Според критиката и анализаторите на неговата дейност, ролите му ”приличаха на географски карти”, без да има нито един ред, нито една дума върху текста. Съществували само „някакви линии-цветни и черни, които се извиват в стрелки, пресичат се, устремяват се заедно, внезапно се разделят и поемат противоположни посоки”. Когато се говори и пише за таланта, откривателството и самостоятелно избрания път на актьора, не бива да се смята, че той е бил индивидуалист, ”вълк единак”. Той е мислел много сериозно и върху „приемствеността”, като базисна съществена и значима необходимост за изкустото и развитието на театъра. „Едва ли на мене е съдено да дам листа и цвят, и плод. Но трябва да развия и да дам и предам вложеното в мене”. И това той безупречно е вършел в ВИТИЗ като педагог, където е водел актьорски клас. А. Карамитев е бил ”пример за творческо формиране на традицията”. Сам той посочва, че се е учил на актьорско майсторство от именити български творци. Негов любим и най-вдъхновен учител бил Петко Атанасов, който го насочил към твореското търсене. Ученикът, опирайки се на интуицията достига до пресътворяване на „най-съкровените глъбини на ролята, разгръщайки своя темперамент и с импровизация да създава образа по силата на вътрешното убеждение”. Апостол Карамитев бил много самокритичен при изграждането на образаите на своите герои, взискателен „жесток и неумолим редактор на собствените си роли”. Друг негов учител и вдъхновен пример за актьорско майсторство е големият и незабравим Константин Кисимов. А. Карамитев е изпитвал особено чуство на благоговеене да играе с К. Кисимов на сцената и му „беше свидно за проронената от Кисимов сълза в неговия невъзможен Морандоне от „Херцогинята на Падуа” от Оскар Уаилд”. Смята се, че без тази сълза А. Карамитев не би могъл да продължи по нататък своята роля на Гидо. До последния си дух, големият наш актьор се е трудел, мислел за работа и чертаел планове за бъдещата си дейност. Случило се така, че в деня, когато трябвало да отиде на „запис в Радиото”, са го отвели в болницата. Той съобщил на своята партньорка, голямата и незабравима актриса Невена Коканова и на режисьора Моис Бениеш, че „на всяка цена” ще се възстанови от болките (които били непоносими) и „ще дойде на запис”. Само смъртта, успява да спре неговия заразителен и завиден творчески порив отправен напред в бъдещето и да прекъсне пътя по който бе тръгнал в преследването на голямата цел да твори и да служи на публиката, на народа. Името на Апостол Карамитев се нарежда между тези на най-големите български творци  на всички времена в областта на сценичното изкуство. Той остави дълбока и незаличима следа със съществени приноси в българската култура свързана с тетралното изкуство, с киното и телевизията. Неговият живот и всеотдайна дейност ще останат завинаги записани в аналите на нашата културна летопис и ще бъдат вдъхновяващ пример за всеотдайност, творчество и откривателство не само за настоящите и бъдни поколения български актьори, но и за народа, от който още приживе получава дълбоко уважение и признание като всенароден любимец.
Забележка; материалът е подготвен на базата на лични наблюдения, като са ползвани някои биографични и театрални източници за неговия живот и дейност от книжен носител.       Подготвил д-р Богомил Великов Колев   



Гласувай:
7



1. bogomil - Относно постинга за Апостол Карамитев
03.10.2013 10:11
Текстът на на материала озаглавен "Незабравимият Апостол Карамитев" е публикуван във вестник "Дума" бр.227/1 октомври 2013 г.

от подготвилия материала д-р Богомил Великов Колев
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogomil
Категория: Други
Прочетен: 2026989
Постинги: 452
Коментари: 1153
Гласове: 1970
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031