material science and metallurgy :: 2-РИ ЮНИ. ДЕН НА БОТЕВ И НА ПАДНАЛИТЕ ЗА СВОБОДАТА И НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ. ...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

01.06.2012 19:00 - 2-РИ ЮНИ. ДЕН НА БОТЕВ И НА ПАДНАЛИТЕ ЗА СВОБОДАТА И НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ. ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА.

Автор: bogomil Категория: История

Прочетен: 1950 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 04.06.2012 21:42

БОТЕВИ ЧЕТНИЦИ И ДРУГИ ВЪСТАНИЦИ ЗАГИНАЛИ В РАЙОНА ПОД МУРГАШ

http://bgflash.com/flash/8017/%D1%82%D0%B8%D1%85-%D0%B1%D1%8F%D0%BB-%D0%B4%D1%83%D0%BD%D0%B0%D0%B2.html           След разгрома на Ботевата чета и на въстанието в четвърти революционен окръг със седалище Панагюрище, през паметната 1876 г., оцелелите въстаници се крият в Балкана. Една част от Ботевата чета се насочва на изток с цел да се съедини с въстаниците от Панагюрския район, които също скитат из планината. Някои от тях тръгват на запад. В района от Мургаш до Орхание (Ботевград) действат свирепи бащибузушки водачи, които колят всеки, който срешнат. Между тях най-известен със своята жестокост е кръвожадния Малич ага. Ето какво пише учителят от село Чурек Новоселско (Елинпелинско) Петър Ганев Матеев в своите сведения, които е събрал в периода 1922-1927 г. , от очевидци, от членове на тайния революционен комитет в този край, както и от слугата в Елешнишкия манастир по време на паметния април на 1876 г., дядо Иван Колчаря от село Елешница, Елинпелинско.             „Още с обявяването на Априлското въстание, казват разпитваните от мен лица, турското правителство сформира в Софийско две потери за проследяване на пръсналите се и тъдява въстаници, които потери довършиха през лятото на 1876 г. преследванията на прибягващите през Мургаш четници на Ботевата чета (главорезите на Мечо бюлук баши, запасен турски офицер и на Малич ага). Колкото Мечо беше благороден и състрадателен, толкова Малич беше жесток и кръвожаден. Районът на двамата бюлюкбашии за преследване на въстаниците и в последствие на Ботевите четници се простираще от двете страни на Стара планина, от р. Искър до Арабаконашкия проход. Мечо охраняваше пътищата, а Малич –планината, главно Мургаш и неговото софийско и Орханийско краище.             След Априлското въстание, около началото на месец май в нашия край са били прехвърлили двама въстанници от Панагюрското въстание, някои си Тодор и Ленко, които се криели в околностите на Елешнишкия манастир. Тези двама бегълци въстаници се срещнали един ден в гората около същия манастир с елешнишкия ковач Тито Лалов, покръстен циганин.... и се уговорили с него да им дава скришом храна. Това продължило повече от 70 дни. След минаването на Ботевата чета, разбиването над Вратца и насочването и по Стара планина към Мургаш, Мечо и Малич започнаха често да спохождат нашия край. Изплашен от това Тито Лалов прекратил сношенията си с Тодор и Ленко и тяхното пребиваване тук, без храна станало вече невъзможно да се изместят от тука. Като скитали 2-3 дена гладни около манастира, те срещнали в Жеравската река, между село Потоп и с. Чурек дървари. Уговорили се с някой си Васил Тодоров и другите да ги зашумят в дървата на колата и да ги откарат в София. Това беше около 10 юли 1876 г. Обаче по пътя ги срещнал едно конно заптие (стражар). Заптието претърсило колата и залавя Тодор и Ленко, връзва ги.... и ги докарва в Чурек при Малич. След като ги разпита Малич, ги предаде на същия заптие и още двама башибозуци и още същия ден ги разстреля при устието на Манастирска река...., близо до шосето Потоп - Елешница. Тодор и Ленко бяха на възраст 35 до 40 години. Бащините им имена не се знаят.... Скромният каменен паметник направен от Тодор Лалов, носи надписа „Тук почиват Тодор и Ленко и други двама комити, убити от турците през 1876 г.”. Другите двама нещастници от Ботевата чета, също безименни са предадени поотделно на Маличовата потеря в Елешнишкия манастир, без знанието и в отсъствието на игумена, от манастирския говедар Величко Граваликата от с. Елешница. Те били подмамени от него, че ще ги нахрани и скрие в манастира, между 10 и 15 юли 1876 г. и обезглавени при лобното място на Тодор и Ленко. Главите им забучени на кол бяха изпратени на Мустафа бей в с.Долни Богров, а телата им.......бяха погребани на същото място от селяни на с. Елешница.”. Същата случка описва и председателят на желявския таен революционен районен комитет софийско Тоне Крайчев в своя „Диарбекирски дневник’. Съобщава се, че след няколко години костите на тези български въстаници са били извадени и отнесени в Рилския манастир ”Св. Иван Рилски”, и за издигнатия на мястото паметник от ковача в с. Елешница -Лалов. За гибелта на други Ботеви четници в този район.съобщава и желявския родолюбeц Никола Данчев. Ангел Тодоров (от село Казъл Мурад, преименувано на с. Благоево, Разгрдаско), Илия Лазаров от Лукорско, Софийско и Васил Стоянов от Троянските колиби. След прекосяването на р. Искър те поели на изток към Мургаш. Настига ги преследваща турска потеря. Васил Стоянов е убит, а Ангел Тодоров и Илия Лазаров успяват да се доберат до Манчовата махала в подножието на връх „Ръжана” близо до село Осеновлак Родолюбивият балканджия Гацо Манчов скрил единия в купа сено, а другия в листник шума. На пристигналите турци той заявил ”Комити насам не са се вестявали”. Укрива ги няколко дни, след което по стара пътека през село Огоя, тайно ги прекарал до с. Локорско. Те намерили подслон в малката черквица ”Св. Никола” край селото. Там ги снабдявал с храна и дрехи братът на Илия Лазаров. Постоянно преминаващите през Лукорско потери ги принудили да напуснат черквата. Илия Лазаров заминал да се укрива в София, а Ангел Тодоров поел по пътеките към Мургаш, вероятно с намерение да си отиде в родния край. Съгласно други източници в Кремиковския манастир „Свети Георги” е бил убит от башобозуците вторият знаменосец на Ботевата чета Димитър Стефанов –Казака от Сливен.. След като се лутал по Балкана и се добрал до Елешнишкия манастир ”Св.Богородица” в неговите околности е сложил костите си за свободата на майка България ”може би най-младият, строен и красив, като мома български безимен Ботевски четник.Елешнишкият манастир е разположен в долината на река Яковищица, в планината Мургаш от Западна Стара планина, близо до село Елешница (бившето Йорданкино) и на 25 км източно от София по стария път за Ботевград.. Цяла седмица е обикалял около манастира, без да се реши да влезе в него, тъй като там постоянно минавали турци. Не смеел да поеме друг път, тъй като навсякъде обикаляли потери. Изтошен от глад, студ, продължитлно лутане, и треска той се решил да влезе в манастира „между 15 и 20 юли 1876 г”. По спомените на учителя от с.Елешница Петър Матеев и на Тоне Крайчев от с. Желява, слугата в манастира дядо Иван Колчаря, като видял,четника той: „даже не поискал никаква храна, а само място за почивка и спане”. Заедно с магера го въвели в избата под килията на игумена и го заключили от вън. Въстаникът подпрял вратата от вътре с едно дърво и заспал. На игумена на манастира Милетий, грък, който боравел ”с комитетските работи още от времето на Васил Левски” турските управнци не гледали с добро око”. Страхувайки се да не би да бъде обвинен в ”укриване и хранене на комитите” Милетий живеел повече в София, а в манастира ходел през 5-10 дни. Когато Гаврилюката е предал двамата Ботеви четници игуменът, както пише П. Матеев, пак е бил в София. Щом като се върнал и разбрал за закланите двама комити игуменът пак заминал за София, след 2-3 дни пристигнал трети комита без оръжие (А Тодоров), оставено до някакво дърво. Устата му били почернели като въглен от глад и изтощение. Същият ден от София се завърнал игуменът на манастира Милетий, заедно с 5-6 души турски заптиета. Иван Колчаря, магерът и игуменът убеждавали четника да бяга, тъй като турците щели да запалят манастира, но той отказвал; „Всичко вече е напусто, аз тук ще умра !”-заявил въстаникът. Цяла седмица съм отсреща в корията, накъдето и да се опитах да мръдна, навсякъде пътят е заприщен от потераджии. Изход няма от никъде. По–добре да умра в това място, отколкото другаде”. Игуменът като се убедил, че не могат да помогнат на това момче, укривайки го, за да не рискува и своите глави, заедно с магера и ратая И. Колчаря влизат в черквата и съгласно по–по късната изповед на ратая И.Колчаря, след като ”прочете молитва за опрощение на греховете, че ставаме неволно предатели на своя нещастен брат,...игуменът ме изпрати при турците да им кажа, че докато спяха в манастира дойде един комита, който сме затворили, да дойдат да го заловят” Те вързали момчето и го предали на турците. В своя „Диарбекирски дневник” Тоне Крайчев пише; че след като са пренощували в манастира на сутринта турците тръгват с комитата по пътека, която води до неговото село Желява. Щом пристигнали в местността „Мерова поляна” Малич ага заповядал да съблекат горните дрехи на четника и стрелял с пищова си в тила му. Куршумът излязал през челото. Веднага, още не предал Богу дух един от башибозуците отрязал главата на момчето. Свидетели на тази жестока и покъртителна картина били Иван Богданов тогава 14-15 годишен и баща му Богдан Бараков от с. Желява. Малич ага наредил на Богдан Бараков да сложи главата в една конска торба и да я носи до с. Желява, а трупът останал на поляната няколко дни, за да всява страх и ужас на преминаващите овчари, след което бил погребан от родолюбиви българи. Отсечената глава била поставена на дъска в двора на Стоян Мечката–член на Желявския таен революционен комитет, заточеник по делото с Димитър Общи в Диарбеки, където почива. Малич ага заповядал цялото село да премине и да гледа отрязаната глава. След като били нагостени, главорезите на Малич ага тръгнали за София, за да получат наградата за „геройската” си постъпка. Обезглавеното тяло било погрeбано от жителите на с. Желява. След освобождението през 1878 г. опълченецът от съседното село Елешница, Стоил Величков поставил кръст на лобното място на четника, а по-късно е издигнат паметник. Желявченина Макавей Михайлов, който щял да стане невинна жертва на Maлич ага, набеден мнително от сатрапа за комита и едва спасен от Тоне Крайчев, по-късно пренася костите на четника в Рилския манастир. „Откъде беше това момче, около 20 годишно, още мустаци нямаше, пише Т.Крайчев, не можахме да узнаем, така също и за името”. Името на този млад комита и мъченик е установено по-късно - Ангел Тодоров от село Казъл Мурад, Разградско. През 1872 г. той е бил един от ония будни родолюбиви български младежи, които на тайно събрание съдейства на Ангел Кънчев за създаването на революционен комитет в селото и става негов член. Малко по-късно заминава за Румъния, попада в редовете на българската революционна емиграция и влиза в състава на Ботевата чета през април 1876г..Спомените за А. Тодоров и до днес са живи и разказват от най-възрастния жител на с. Желява 89 годишния дядо Йордан, който пък научил за жестокoто убийство на този млад патриот от баба си. Признателното потомство издига паметник на Ангел Тодоров в местността „Мерова поляна” под връх „Мургаш”, и паметна плоча по пътя за Мургаш, за да напомня на поколенията за великата саможертва на Ботевите четници. Инициативата за построяваянето на паметника е на родолюбиви желявчени, а средствата за неговото построяване са от Министерството на народната просвета, от читалището на селото, от потребителската кооперация, от черквата и от доброволни дарения на учители и селяни. Всяка година в началото на юни, жители и от София, от селата на Софийка област, намиращи се в подножието на Западна Стара планина и от Разградска област се събират в местността „Мерова поляна”, за да се поклонят пред подвига и саможертвата на Ангел Тодоров, да отдадат почит пред паметта на загиналите в района Ботеви четници и други участници в Априлското въстание през 1876 г. Учениците представят литературно музикална програма
Забележка: материалът е подготвенкато са ползвани сериозни исторически източници, изследвания, проучвания и документи от книжен носител .
                                             Подготвил; д-р Богомил Великов Колев,
                                                                 с.Желява, Софийско
                                                ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА 2012 г
              В събота преди Петдесетница, църквата извършва заупокойна панахида за душите на умрелите.
             Този ден народът нарича Черешова задушница, но също така Спасовска задушница, Русалско или Спасовско одуше. В църквата християните измолват прошка за душите на техните починали близки.

              Характерно и различно от другите задушници е, че на тази жените подобно на Великден отново боядисват червени яйца. (На места това се случва още на Спасовден) и в подавката има череши, освен характерното варено жито и хляб - украсен с кръст или начертан с нещо остро.

             Рано сутрин след изгрев слънце или следобед преди залез, носят раздавката на гробищата. Преди да тръгнат хората оставят прозорците отворени, че да не остане някоя душа в къщата. През целия път до гробищата мълчат за да не я смутят.

             Гробовете се почистват, прикадяват се с тамян за да избяга дявола, прелива се с вино или вода, пали се свещичка.
             Нашите предци нарекли тази задушница Черешова, защото първото опитване на черешите става след като първи "опитат" от черешите покойниците.

              На следващия ден е Петдесетница - петдесети ден от Великден и църквата чества слизането на Светия Дух над Апостолите и Дева Мария. Смята се за деня, в който е създадена Христовата църква.