Арчибалд Кронин: Това е животът - 
                         да започнеш отначало, когато всичко е изгубено...

•                  wardancingpixie.blogspot.com

Смъртта е неземна красавица, как и защо я рисуват тъй страшна? Признай я за неповторима, с усмивка край теб ще отмине!

От детството още се плаша, камбаната чуя ли бавно да бие! Тогава си мислех, че дойде ли, трябва да вдигна аз чаша с вода и да пия. Ще види – зает съм – и ще си тръгне, отнасяйки острата сабя. Сега съм наясно, предвестник е тя на такива моменти, когато душата поема незнайни пътеки към другия свят.

Понякога някой се връща назад от тунела, успее ли да я излъже илѝ се над него смилѝ. Преди много години какво ми се случи разказал ви бих.

В невинното детство се помнят блажените дни и дори да не знаеш до залез какво ще се случи. Събуждам се бодър, готов за игри, пооглеждам мутвака – добрата ми баба, оставила вкусна закуска, на работа тръгнала в ранни зори. И тогава се сещам – отишла на нивата с ягоди. Щом я намерих, и аз ѝ помагах, но повече ядох, нали съм дете! По обяд ме напече и тръгнах да газя в потока наблизо. Бреговете му – твърде високи, обрасли със храсти, а долу – вековни горуни и тучни поляни край бистри води. Ах, как исках да газя и сребърни рибки да гоня, когато усетих горещия полъх на нещо в тила ми. Кога се свестих, невъзможно ми бе да запомня, но виждах се сякаш от полет на птица как паднал съм само на крачка от бистрия ручей. Погледнах нагоре, нагоре бе тъмен тунел с мъждукаща в дъното слаба свещица, а може би нещо по-ярко да беше – не помня. А долу момченцето малко пълзи към реката, дали го измъчваше жажда? А то, аз самият съм бил.

Смъртта не видях, но отново усетих си тялото – слабо и с мисъл за капка водица. И чувах, как всички щурци на земята безспирно пищят. Сред тях – вайкане също и скоро видях в кръг боси крака и в галоши, отчетливо чух и псувни, и закани. Не знаех добри или лоши са тези край мене. Отново потънах в дълбокия мрак, но си спомням, че ме друсаше конска каруца, навярно по пътя за село. Те коня пришпорваха лудо… От там нанататък какво да говорим. „Едно на хиляда с куршум във главата едва оцелява” – повтаряше чичко хирургът…

Благодарен съм, Боже! Велик демиург си!

А после, разбра се, че мама била е красива, работна. От двама жениха, татко избрала, а другият, стар и разведен, Балкана хванал. После се върнал, обвързал се с друга, синът му от първата бил глуповат, та му тикнал в ръцете пушкалото-шмайзер и го пратил на жалка вендета.

Защо си припомням таз тъжна история? Денем и нощем щурците неистово свирят, на мира не ме изоставят дори и за миг, не помага ни жалба, ни лек… или вик.

Случайност нелепа, а може и подвиг „велик” да се каже за този действителен случай. Но питам се само, кой с реквизит от войната успя на мига да е квит с „враговете”, дори да замогне?

Изглежда си имам аз ангел-хранител, щом в Института, след само една петилетка, вися на стената моята скромна творба за волната птица. Завършвам със нея, че време безценно отнех ви:

Пърха птица в клетка, блъска се, цвърти. Вън е чудна гледка, как да полети?! Облаци безгрижни, синева, простор… Ех, кому са нужни песни-плач в затвор!?