АПОСТОЛА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СВОИТЕ СЪВРЕМЕННИЦИ (176 години от рождението) В първите години на "демокрацията" след 1989 г. у нас в т.н. свитъци по история, които замениха учебници на децата, и в указанията към учителите се обясняваше "да не наблягат много на Левски, Ботев, Раковски, Каравелов, понеже те в своето време не са се ползвали с добро име". Подобни намерения все още има и в наше време. Авторите на подобни предложения и намерения деформиращи историческата истина,  вероятно никога не са се докосвали до източници, спомени, мнения, изказвания, мемоарни записки, легенди и предания, оценки за живота и делото, за нравствените качества и човешки добродетели, за характера, поведението и действията на Васил Левски (и другите бележити българи от Великото българско възраждане),  оставени ни от голям брой възрожденски дейци от ХIХ век - предимно дейци на националното освободително движение, съратници, сподвижници и съмишленици. Що се отнася до Апостола, това са предимно дейци на национално освободителното движение, съратници и съмишленици, които са контактували и работили с нерго, както и най-обикновени будни българи от градове, села,и колиби. Между тях са и хора, които са имали възможност поне веднъж да го видят и разговарят с него. Спомени са оставили и съвременници на В. Левски, които не са били негови съмишленици и са отстоявали други обществени и политически позиции, дори и членове на съдебния процес произнесли смъртната присъда на Апостола.
            Всички съвременници, които са имали предоставения им от съдбата шанс да се докоснат до силата и величието на Апостола, до неговия дух, непоколебима воля, смелост, храброст и нравствена чистота, до вярата, оптимизма, завидната упоритост и последователност в преследването на големи и забележителни високо патриотични, революционно освободителни, демократични и хуманни цели и идеи са имали щастливата възможност да го запазят по своему, в своите спомени и мемоари, като една изключителна, необикновенна и велика личност.             Левски още приживе успява да спечели уважението и почитта на българите и да стане легенда. Приживе той получава признанието на своите съвременници-съратници, сподвижници и съмишленици. Причините за това биха могли да се търсят в пет вековния мрак на поробеното ни Отечество, в неугасващата вяра в освобождението и независимостта на българския народ. Изстрадалият поробен български народ е имал нужда от истински храбър и смел водач, способен да ги организира и поведе към желаната цел и по този начин да изпълни задачите възникващи от епохата в която той и народът са живели. Именно Левски е оня революционер, който е притежавал всички необходими качества за такъв водач; кристално чисто родолюбие, безкористност, преданост на делото, готовност за саможертва в името на освобождението на своя народ и Отечество, завидна способност за подчинение на личните интереси на общонародното освободително дело. Безспорно Левски притежава всички тия привлекателни черти необходими за един народен водач.             Още приживе Левски става идол, легенда за поробения си народ, познат и представян дори на деца и ученици. За неговата широкомащабна революционна дейност, такт, умения, извоюван авторитет и народна любов Р. Тренев съобщава: "Възрожденският кипеж обхваща и Югозападна България. Тук идва и титанът на революцията Васил Левски през месец август 1872 г. Той се представя в Дупница като търговец на добитък. В Рилския манастир Левски прекарва няколко дни". Било е време, когато в село Рила учителствал даскал Щиплията. Този смел патриот, местният даскал "довежда в учебната стая на дасакал Димитър млад, рус, синеок и красив мъж" и открито казва: "Деца, запомнете този човек! Това е Васил Левски!" На 13 февруари 1871 г. бележитият наш писател, революционер, идеолог и водач на национално освободителното движение през втората половина на ХIХ век Л. Каравелов публикува във вестник ”Свобобода” свои бележки към дописка на В. Левски, които представят и първата му лична оценка за Апостола: „Ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив, и деятелен....Той в продължение на 2-3 години обикаля цяла България и имал е време да узнае народът и неговия дух, следователно ние се радваме и можем да украсим вестника си с неговата дописка”. Израз на най-голямото признание и доверие на народа към Левски е пълномощното, което той получава от БРЦК, след Общото събрание в Букурещ, през април/май 1872г. „БРЦК има пълното доверие в това лице и затова приканва всеки българин, който е вече работник в нашето дело или който ще стъпи в него и въобще всички българи да му дадат и те пълно доверие”,  да уважават заповедите му и да се отнасят до него за всяка потребност, което се отнася до народното ни дело.” Този документ е убедително доказателство за авторитета и доверието, които Апостолът на свободата е имал сред своите съвременници, както и за високата оценка и уважение с които е спечелил българския народ. Съратникът на Левски, синът на баба Тонка, Никола Обретенов обобщава, „Апостола бе въплащение на пламенна любов към народа и на саможертва и безкористна деятелност”. При изграждането на вътрешната революционна организация в страната, в момент когато Димитър Общи и Анастас Попхинов застават срещу Левски в послеслова към писмото на Апостола до А. Попхинов от 25 август 1872 г. Иван Драсов пише; ”Бай Анастасе, ти ме запозна с Аслан Дервишоглу Кърджалъ (пореден псевдоним на Левски);  до днес съм работил с него. До днес не съм познал в него никаква грешка. Чист е”. В писмо от 7 февруари, когато Апостола е вече заловен М. Поплуканов потвърждава същото с подписа си от Одеса; ”Наистина братко, голяма злочестия за нас е като изгубваме този голям патриот, този искрен работник, който предпочиташе да ходи гол и гладен, отколкото да гледа народа си, че тегли игото на варварите; който оставяше майка, сестри, братя и всички свои интереси, само за да може да работи по-много за освобождението на злочестия си народ; който всяка минута се жертваше за народа си......Но можат ли да се изброят неговите заслуги!”             Съратниците и съмишлениците на Апостола са били привличани от неговите безспорни качества; смелост, храброст, хладнокръвие, безстрашие, бистър ум и решителност. Прочутият войвода П. Хитов дава следната характеристика на своя четник и знаменосец; ”Той беше човек неустрашим.....Куршумът му всякога на месо удряше. В боя той бе пъргав и решителен като лъв”. За първите битки на участниците в първата белградска легия през 1862 г., с османлиите, верният съратник на Левски Христо Иванов-Големия съобщава; „В сражението Ст. Караджа и В.Левски се хвърляха на юруш с голи ножове в Байраклъ джамия..... И като влязоха тези двамината в джамията, този час са придадоха турците и тогава ги нарекоха левове нашите хора....чи от тогава се нарекоха левове и си остана лев - Левски”. За голямото умение и самообладание на Левски да се превъплащава и дегизира, когато е сред търсещите го османлии, революционерът свещенник Михаил Радулов пише: „Дякон В. Левски дойде в Пазарджик, на Петковия хан, в шопски рабаджийски дреи, саде катран, надянал една катраница на остен и я носи на рамото си.  Николаки Петков ми каза, тойзи е дякон В. Левски. На другия ден облечен в бошначки турски дреи ходи из целия Пазарджик, свърши си работа с кого имаше .......замина за Филибе, заминал беше и през нашето село като карал десетина свине за продан.........и питал за мене”. За ловкото му изплъзване от врага има съчинени много легенди. Използвал е различни приоми, умения и хитрости. Не случайно османлиите го определят като демон на Империята- нуловимия ”джин-гиби”. Иван Вазов пише: „Седем години той обикаля България, посети стотици села и градове, устрои им комитети, учи, насърчава, плаши богатите, надумва учените, сърди турците, постоянен до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват - той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите......”             Апостолът е привличал хората със своя благ характер, с умението си да общува с хората, да вниква в техните болки, грижи, стремежи и надежди, с пълното покритие между думи и дела. Запазен е спомен на Елисавета Р. Попова; „В.Левски имаше вид на сериозен и почтен човек. Погледът му повелителен, но благ, изразяваше искреност и доброта...... Той говореше тихо, спокойно; говореше просто, но смислено и разумно. С цялото си същество Левски вдъхваше доверие и затова завладяваше и печелеше последователи, готови да отидат за него и в огъня”. Обноските му с хората са били внимателни, тактични и са определяли неговото човешко отношение към тях и особено към по-младите. Според източници Т. Василъов разказва: ”В една от стаите в Тетевенското училище ставаха събранията на съзаклятниците.....Често Левски пристигаше пръв и всеки път, когато му отключвах вратата, засмяно ме помилваше по лице или потупваше по рамо.......Към своите съчуственици Левски се обръщаше фамилиярно; дядо, байо, чичо, братко, приятелю, другарю, а и те към него се отнасяха по свойски...”. В други източници племенниците на Апостола в своиите детски спомени съобщават; ”На вечерта вуйчо ни (Левски) приказва с нас за училищните работи, радва ни се, че учителите говорели много добре за успех и поведение.....Слушал ме, че съм пяла хубаво... и помоли ме да му попея. В разговора не забрави да ни похвали, че сме работили добре......Работата щяла бързо да донесе доброто!”. В повестта на Л. Каравелов „Децата не приличат на родителите си” един от героите чичо Стоян разкавайки за посещенията на Левски при селяните казва: „Левски е за тях някакво чудо. Тоя човек умее не само да научи простия народ на ум и разум, но и да ги накара да го обичат и да го слушат и явно доказваха към нас своята любов. Да ви кажа право Левски е голям човек-такива хора се раждат рядко...Подобен човек може да направи чудеса”             Апостолът притежавал и някои други магнетични качества, необходими за един истински народен водач; много човешки добродетели, скромност, въздържание, деловитост, личен пример и човещина в отношенията си с хората. Н. Обретенов пише:”В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни напитки, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше макар и скромно, спретнато и прилично облечен. Без работа никога не стоеше. Никога не се хвалеше, обичаше да слуша Каравелова, когато разказваше нещо, било от нашата или чужда история....” Обретенов посочва и отношението на Левски към разхайтените, гуляйджиите  и неспазващите задълженията си; ”Презираше онези, които водят разгулен живот ....дори не обичаше да псува.”   За силата и въздействието на словото му Н. Обретенов разказва;” Не беше словоохотлив, но когато се увлечеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото омайваше слушателите. Вазов потвърждава същото; ”Словото му просто и без изкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде) по дирята си остави....подигнати въпроси, разбудени жажди. Словото му будеше человеците.....убеди неверующите, разпали заспалите....” За заслугите на Левски към национално освободотелното движение Н.Обретенов пише ”Той (Левски) умря, за да остане безсмъртен в народната ни история. Неговите идеи бяха вече пуснали корени сред народните маси и другарите му продължиха делото в резултат на което се появи; Априлското въстание, което пък донесе свободата на България”. По повод Априлското въстание през 1876 г. Иван Драсов и Тодор Пеев в статията ”Въстанието в Българско” публикувана в емигрантския български вестник „Възраждане” още в първия брой се отбелязва; ”Душата, силата, живота на днешното вътрешно всенародно въстание е бил покойният дякон Васил Левски.......и Ангел Кънчев...... и двамата  неустрашими поборници за свободата на народа ни загинаха мъченически ..., но семето посято от тях не изгни, а напротив порасна и от неговия плод днес вкусваме...” Една година по-късно вестник ”Болгарский глас” издаван в Болград съобщава; ”Храбрият, неустрашимият и енергичният организтор дяконът В. Левски..... се стараеше от сичкото си сърце да организира българската нареда (проектоустав) и с това да произведе една всеобща революция в България”. Иван Драсов е още по- убедителен; ”Щастлив бях, защото първи аз имах честта да говоря със син верен народу си, който е презрял всички световни наслаждения, а се е посветил тялом и духом за свободата на своя народ....”. При откриване на паметник на Апостола в София през 1895 г. Стоян Заимов казва; ”На турската бесилка загина най-доблестния син-гражданин на майка България, загина рицарят – защитник на правдата и свободата, загина человекът, който за свободата на милата си татковина живота си даде, загина проповедникът на човешките правдини” . За любовта на В. Левски към народната песен свидетелства неговият другар Васил Николов от четата на П. Хитов;” Той(Левски) беше песнопоец, весел, силен и... не пушеше тютюн, не пиеше ракия, вино и винаги беше пъргав”.. П. Хитов заявява ”Не вкусваше вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничкото нещо към което имаше страст, беше свободата на Отечеството и старите народни песни, на които той беше майстор певец”. Тези качества признават и потвърждават най-известните съвременници на Левски, Ботев и Вазов. Към края на декември 1868 г. Ботев и Левски се събират двамата заедно за кратко. Ботев пище до революционера К.Тулешков; „.....Живея на самия край на Букурещ в една вятърничева мелница, заедно с моя съотечественик В. Левски. За препитанието ни не питай... Приятелят ми Левски с когото живеем е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критично положение, то той тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Вечер додето ще легнем - той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее.... Приятно е човеку да живее с подобни личности......”  И. Вазов допълва характеристиката на В. Левски; „Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борба, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности, тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя воивода, голям песнопеец и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му”. Кратка, точна и правдива оценка за физическия, духовен и нравствен образ на Апостола дава и Н. Обретенов; ”Левски беше среден на ръст, пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, живи очи, интелигентен поглед. Всякога биваше весел и си тананикаше някоя нородна песен. Левски беше един между апостолите-нему равен други нямаше....”. Човешкото отношение и готовността му да се жертва за доброто на другите най-добре е подчертано от Николчо Цветков, който придружава Левски до Къкринското ханче; „Не съм виждал и надали ще видя в живота си такъв човек – народен човек като него”. В стихотворенията си И. Вазов отбелязва; „селяните прости, светец го зовяха”. Скоро след обесването във вестник ”Независимост„ Л. Каравелов пише за Апостола; „тоя български светец”. Хр. Ботев в календар за 1875 г. окачествява образа и името му като; „Васил Левски мъченик”. При отбелязване на 25 годишнината от обесването, един от най-близките приятели на Апостола Данаил Хр. Попов го нарича; „истинския наш светец В. Левски”. В доклада си до славянското общество на 28 октомври 1878 г. известният руски общественик и приятел на България П.В. Алабин пише; „В България особено се почита паметта на двама патриоти, посветили целия си живот на делото на Освобождението на Отечеството и скрепили това служене със своята кръв - Левски и Бенковски”
                                               
                  Съгласно източници и документи, достоинствата и качествата на Апостола признават дори и неговите политически врагове и противници, като например хаджи Иванчо Хаджи Пенчович, член на съда в София, когато го осъждат на смърт чрез обесване. Според източници (д-р Стамболов) Хаджи Иванчо заявил; „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержания, най-доблестния наш патриот”. Неслучайно известният наш съвременен познавач на живота и делото на В.Левски, историкът Н. Генчев заявява; ”Все още никой не се е осмелил да оспори, да обезличи, да постави под съмнение монолитната като гранит личност на Апостола, никой не се е опитал да отрече или да омаловажи неговото безсмъртно дело”. Загрижеността на неговите другари, съратници и съмишленици към живота му е отразена в много писмени източници. Христо Иванов Големия пише на Апостола; ”Ще ви моля винаги да имате предвид голямото предпазване на живота си, понеже с вас народът ще може да работи и да успее напред....От Вази се иска благоденствието на нашия народ и от Вашия свят подвиг....От Вази по-големи работи се очакват ....”. Същата загриженост към Левски проявява и легендарният Ф. Тотъо. В писмо до Иван Кършовски от 1 април 1871 г. легендарния войвода пише; „ Радвам се на Левский, че той неуморно се труди за общото благоденствие. Моля Бога дано Господ подари дълги дни и го запозва от неприятелите.”
          Вестта за смъртта на Апостола се посреща от хиладите негови съратници, съзаклятници и съмишленици с голяма покруса, ярко отразена в техните мемоари, разкази и спомени; „Плакахме със сълзи и дълго време ходихме по улиците като завеяни от дълбока скръб”...”Той бе неоценимият дякон Васил Левски”. Мемоарните спомени, записки, разкази и писма на съвременниците на Апостола по неоспорим начин показват както оценките и мнението им преди и след неговата смърт, така и признателността и преклонението пред безсмъртното му дело. В паметта на своите съвременници Левски е запечатан като една ярка, изключителна и необикновена личност, представляваща съвършена сплав от физическа и духовна красота изваяна с висши добродетели, величие, родолюбие, непоколебима  вяра и преданост към народното дело, към Отечестото. По думите на И. Вазов Апостолът „беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!”. И Апостолът успя да стори това по най-категоричен и убедителен начин. Сто и седемдесет години, след рождението на Апостола, пред сто тридесет и пет годишнината от неговата гибел, признателното потомство напълно заслужено го обяви за най-великия българин на всички времена.   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани исторически, литературни източници, документи, писма и проучвания на книжен носител.                                                                Подготвил д-р Богомил Великов Колев, София

Българският народ винаги е раждал и винаги ще ражда такива синове!
поклон

Днес, 176 г. от Рождението на Дяконa:
вместо тефтерчето на Левски - тефтерчето на Филип Златанов!

Уважаеми господа блогери Minev, и fascindo
Най напред бих искал да ви благодаря за проявения интерес към моя блог-постинг, посветен на 176 годишнината от рождението на Апостола. Запознавайки се и с Вашите постинги аз достигам до извода, че сте достойни за уважение родолюбиви българи, честни и искрени патриоти, които ценят историята , и се прекланят пред подвига и паметта на ония, които имат заслуги и приноси към своя народ и отечество. Несъмнено Апостола е оная личност, която ще свети в небосколна на безсмъртните с ореаола на звезда, която осветява и посочва истинския прав път на своите съотечественици. Поклон!

с поздрав, уважение и най-добри пожелания www.bogomil.blog.bg