БЪЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА   Специалистите определят Балканската война 1912-1913 г. като едно от най-съществените събития в най – новата история на младата Трета българска държава. Като продължение на руско-турската освободителна война тя изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. Тази война има справедлив характер, тъй като нейната крайна цел е обединението на българския народ, разпокъсан по вина на великите сили и предимно на Англия, съгласно решенията на крайно несправедливия и обиден за България Берлински конгрес през лятото на 1878г. Турция отказва да даде автономия на Македния и Одринско, и това води до обявяване на война на Османска държава..   Причини и повод за войната България участва във войната на базата на сключени договори между правителствата, заедно със съседите си Сърбия, Гърция, и Черна Гора. Договорът с Черна Гора е устен. Справедливата цел на създадения политически Балкански военен съюз бе да се премахне владичеството на изостаналата в своето обществено и икономическо развитие Османска империя потискаща много националности в Източна Европа.т.е да се премахне турският полуфеодален обществен строй, да се ликвидира турското национално, стопанско, идеологическо, политическо, духовно и религиозно потисничество на страните от Балканския полуостров. Целта на България в тази война е националното обединение на българския народ в границите признати с фермана на турското правителство за утвърждаване на Екзархията (1870) и от Конференцията на посланиците на великите сили в Цариград (1876). Причините за войната са несправедливите решения на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г, отменили решенията на Санстефанския мирен договор, които разпокъсва българската нация на части - княжество България, и Източна Румелия; една част остава в Турция, другите влизат в състава на Сърбия и Румъния. Именно това създава предпоставката за търсене на начини за извършванше на национално обединение. Населението на тези откъснати български земи не се примирява със съдбата си определена от великите сили и се вдига на на „подвиг” „борба” и „саможертва”. В края на 1878 г. избухва Кресненско- Разложкото въстание. В Източна Румелия, Южна-Одринска Тракия, в Родопите и Македония започва основаванетро на нелегални революционни комитети. През 1885 г.  е постигнато обединението на основните две части на България-Княжеството и Източна Румелия. През 1903 г. под ръководството на нелегалната Вътрешна Македоно-Одринска организация избухва Илинденско-преображенското въстание, имащо за цел да освободи от турско владичество останалите български земи. То довежда до създаването на крушевската република и до Странджанската комуна. Турското правителство отказва да извърши предвидените в Берлинския договор чл. 23 и чл.62 и многи настойчиво исканите от българското население реформи. Нещо повече след въстанието то увеличава безчинствата, репресиите по тези български земи, които още повече се засилват след обявяването на независимоста на България през 1908 г. Турцизирането най-вече на християнските народи, засилва напрежението в европейска Турция. Правителствата на Сърбия и Гърция проявяват стремеж към подготвяне на условията за разделяне на Македония и присъединяването й към тях. Всичко това поставя на преден план пред нашата страна решаването на национания въпрос като приоритетна задача. Разбира се неуспешните опити за решаването на тези актуални задачи с дипломатически средства и революционни борби тласкат страната ни към война, която се оказва единственото средство за постигане на главната цел. Повод за войната стават злодействата над българите в Щип през ноември 1911г. и кланетата в Кочани – на 25 юли 1912г. Убийствата в Берана и завземането на Скопие от албанците ускоряват развитието на събитията. Съюзните балкански държави настояват пред турското правителство да въведе реформи в европейските си владения, и да предостави автономия на Македония и южна Тракия-Одринско. Отказът на Турция обаче създава необходимите условия за решаване на проблема с помощта на оръжието.  През 1911 г. обстановката в Османската империя се влошава, като следствие от размириците в Албания, в Арабския полуостров, вълненията в Сирия, и в други райони. От 1911 година Портата води война с Италия. Всичко това води до изтощаването на огромната османска империя. В резултат се достига до силно влошаване на външно политическото положение на Турция. Полуфеодалната изостаналост на Империята оказва отрицателно въздействие върху военните й възможности, докато обществено икономическото развитие на България и другите Балкански държави създава необходимите условия за водене на успешна война с Османска Турция. Съобщава се в източниците, че Балканските съюзни държави по това време са с население „около 10 милиона души и площ от 217000 кв.км”. Това дава възможност да се мобилизират около и ”над 1 милион души” срещу ”осемстотин хилядната армия” на противника. На практика турците включват в началото на войната 400000 души, а съюзните Балкански държави - 7000000 души.                        
Балканският съюз и отношението спрямо войната. На 13/26 август 1912г. Фердинанд свиква в Боровец съветът на короната в тесен състав, на който преди да е била подписана военната конвенция с Гърция се взема решение за започване на война с Турция. Не били приключили преговорите с генералния щаб на сръбската армия. Не било ясно и поведението на Румъния. Съюзниците приели решението по принципно. С цел Черна Гора да бъде привлечена във войната, Правителството на България приело бързи мерки за завършване на преговорите с тази балканска страна. На сръбския крал Никола били обещани по 35000 лева дневно, ако Сърбия вземе участие във войната, с 30-40000-на армия. Съобщава се, че субсидии са му били обещани и от Сърбия. След смъртта на М. Милованович, силите стремящи се към разбирателство с България в Сърбия отслабнали, начело на правителсството застава Н.Пашич, което взело решение да започне войната, заедно със съседна България.. Пред последните две държажи възниква един голям проблем, относно поведението на другата съседка Румъния и Австроунгария. Изяснено било, че претенциите на Румъния ще бъдат насочени само спрямо България, но не и срещу Сърбия. Българският пълномощен министър в Лондон Михаил Маджаров, на 30 август /12 септември изпраща телеграма с която се съобщава, че Англия ще помогне на Турция. Последната, за да демонстрира своята ориентация към Англия, включва в своето правителство Кямил паша. Министърът на външните работи на Гърция показал в София, че преди да е започнала войната „иска териториално разграничаване на областите, които ще бъдат завзети от държавите след приключване на военните действия”. Такава е била обстановката на Балканите, когато България и Сърбия решават да водят война. Гръцкото правителство застава на страната на България и Сърбия. Правителствата на Балканските държави активно обсъждали възникналия проблем, какъв предлог да използват за начало на войната. Достига се до решението да се „връчи обща нота на Турция с искания за въвеждане на радикални реформи в европейската част на Турция и в случай на отказ  да се обяви война”. Съществувало опасение, при случай че Портата приеме решението на    съюзните балкански държажи, може да се достигне от лишаване от възможността да воюват.           
                                      Българската артилерия на позиции
                                      Подготовка за война. Мобилизация. В България се извършва много сериозна подготовка за войната. Задължителната военна служба способствала за грижлива подготовка на почти всички мъже годни да носят оръжие. Армията била въоръжена със съвременно модерно за времето оръжие; артилериия – над 50 % от която скорострелна, тежки картечници, магазинни пушки, автомобили, телеграф, телефон, радиостанции, дори и самолети. Въведена е нова организация на войската; взвод, рота (батарея) дружина, полк, бригада, дивизия, армия. Специално внимание е било отделено на подготовката на офицери във военното училище и в школата за артилеристи. Изпращани са на обучение офицери на обучение в чужбина- Германия, Франция, Русия, Белгия, Италия. Българската войска била комплектована в 3 армии състоящи се от 8 дивизии, конна дивизия и Македоно-Одринско опълчение.  България се оказва с най-добра подготовка, не само сред балканските съюзни армии, но и една от най-силните в Европа. Идеологическата подготовка в България е водена в името на „обединението на поробените братя българи в Македония и Одринска Тракия”. Подготовката за войната в Турция била насочена предимно срещу България, с възхвала на войнствения дух нса турските войници и насаждане на ненавист и омраза срещу българите  В началото на септември в България се извършват маневри в Шуменския край. На 10 септември няколко набора от запаса на Сърбия са свикани на 15 дневно обучение. Турция, която е обладана от шовинистически и националистически настроения, издава заповед да се мобилизира в Одрин 100 000 армия. В стремежа си да привлече Албания на своя страна, Турция обнародва текста на реформите, отнасящи за тази балканска държава. Междувременно в Турция е задържана голяма пратка на оръжие и боеприпаси, пренасяни през Солун за Сърбия. Войнстващите речи в Цариград срещу съюзниците, подпомогнали реализацията на плановете на балканскте държави. На 17 септември 1912 г в България, Сърбия, Гурция и Цетина е обявена обща мобилизация. Същият ден с указ No 5 цар Фердинанд обявява обща мобилизация. Съобщава се в източниците, че народните маси са посрещнали мобилизацията със задоволство и радост. В резултат турското правителство декларирало, че е готово да ”приложи законопроекта за вилаетите от 1880 г., като го преработи в духа на предложенията, дадени на времето от Комисията” за изработване на Органическия устав на Източна Румелия”.. От своя страна великите сили, опирайки се на тази декларация на високата порта упражнили определен натиск на съюзниците от балканските страни, които „отговорили, че ще се отнесат пряко до Портата със своите искания”. На 30 септември/13 октомври те връчват нота, с която искали Турция да внедри реформи, „като ги основе на принципа на етническите народности (административна автономия на областите, генерал губернатори белгийци или швейцарци, изборни областни събрания, жандармерия, свобода на образованието и местна милиция), като се възложи тяхното прилагане на един висш съвет, съставен от равно число християни и мохамедани под надзора на посланиците на великите сили и на министрите на четирите балкански държави.” Турция обявява война обща мобилизация на 10/23 септември 1912г. На 30 септември се извършва мобилизация и в съюзните балкански държави.  Черна Гора прекратява дипломатияеските отношения с Портата на 25 септември/8 октомври, а на 27 септември/10 октомври нейният крал Никола издава „прокламация за обявяване на война на Турция”, провежда обща мобилизация и започва военни действия в Северна Албания. Под влияние на националистичните възгледи и настроения, Турция отхвърля нотата на съюзните Балкански сържави. В резултат на 5/18 октомври Портата е уведомена, че е „в състояние на война”.  На 3-ти октомври турското правителство прекратява дипломатическите си отношения с България. Вестта за обявяване на войната, след отказа на турското правителство да даде автономия на Македония и Южна Тракия (Одринско) поражда „небивал ентусиазъм сред населението и под бойните знамена се стичат стотици, хиляди годни да носят оръжие и не малко жени”.           Основни направления на съюзническото настъпление

Географските особености и военно-стратегическите решения на противниците водят до обособяване на няколко

План за бойните действия на съюзническите балкански страни и на противника

Съюзническите страни  планирали бойните действи като настъпателни на базата на две основни причнин; 1. За освобождение на намиращите се под турско владичество земи и за присъединяване на територии. 2. Въоръжените бойни сили на съюзническите армии превъзхождали противника, количествено, по организация, военнна подготовка и морално-политическо състояние. Оценявайки хода на подготовката за война, командването на българските въоръжени сили достигнало до извода, че Турското правителство по-бавно ще мобилизира и съсредоточи своите армии на бойното поле и взема решение да нанесе решаващи разгромяващи удари на противника още в началото на съсредоточаването на войските Според източниците, българското командване приело, че турскита армия ще се съсредоточи по линията Лозенград – Одрин и от там ще предприеме настъплението си срещу България и затова решило да изненада противника с рзгромяващи удари преди още воисковите части да са заели своите позиции. Другото предимство на българското командване било, правилната преценка, че втората позиция за бойни действия на противника ще бъдат дислоцирани по линията Люлебургас- Бунар хисар. На базата на тези предварителни правилни оценки в района на Южна Тракия се насочили три български армии; една армия  със задачата да блокира силно укрепената и считана за непревзимаема крепост - Одрин,  другите две - да унищожат противостоящите им турски бойни части. Родопският и Хасковски отряди, съгласно плана трябвало да освободят Родопите и след това да предприемат настъпление към Бяло море. Седма Рилска дивизия в координация и взаимодействие със сръбските части е натоварена със задачата да унищожи противниковата войска в Македония. В източниците се посочва, че България успяла да мобилизира 358 дружини пехотинци, 262 батареи артилеристи, разполагащи с 1116 различни типоше оръдия, 48 ескадрона конници, общо 487 000 души , в това число и доброволците от Македоно-одринското опълчение. Сръбската армия била съсредоточена в направлението Щип- Куманово- Враня..Два по-малки отряда действали в Новопазарския санджак. Сърбия подсигурила за войната 160 батальона – пехота, 46 артилерийски батереи с 300 оръдия, 44 ескадрона конница, общо 175000 души жива сила. Целта на гръцката армия била да завладеят Солун и Янина. Затова основните сили се насочили към Солун. Една пехотна дивизия, заедно с военноморските сили трябвало да превземе укрепените в залива Арта турски военни части и да настъпи към Янина. Гърция предоставила на оперативния боенн театър общо 84 батальона, 18 ескадрона и 244 оръдия, общо около 90000 –на армия. Планът на Черногорската армия бил, чрез внезапно нападение с две пехотни дивизии в района на Подгорица и една дивизия в района на Вир пазар да превземе добре укрепената крепост при Шкодра-осигуряваща турската отбрана в Северна Албания.. Задачата на отделни отряди била да бъдат насочени срещу Новопазарския санджак.Черна Гора мобилизирала 50 дружини, осигурила 140 оръдия, общо 30-40000 души. Според плана на турското командване – основните сили, състоящи се от 317 табура трябвало да бъдат насочени срещу Тракия, за да може да се противодейства ефективно на настъплението на българските войскови части към Цариград. Останалите 252 табура били дислоцирани в Македония. Целта им била като отблъснат действията на сръбската войска да предприемат настъпление към България. Тракийската турска армия трябвало да се дислоцира при Лозенград, да се разгърнат силите по оста Бабаески-Люлебургас –Бунархисар с цел да спрат настъплението на българската армия. Оказва се, че българското главно командване успяло предвидливо да разгадае турските оперативни цели. Националистическите настроения оказали влияние върху тактиката и стратегията на турското главно командване, което дало заповед да се предприеме настъпление едновременно в Тракия и Македония. Но поради недобра организация, турското командване не успяло да мобилизира своята армия към деня на обявяването на войната. Освен това 4 армии, общо с около 200000 души били съсредоточени на позиции във връзка с войната с Италия. През септември 6 дивизии от запасни войници били дислоцирани в Източна Тракия. В процеса на мобилизацията настъпила голяма бъркотия. Лоша организация и безредие съществували в процеса на транспортиране на войсковите части. При началото на бойните действия турската страна разполагала с 391 табура, 81 ескадрона и 930 оръдия, общо около 400000 войници. В районите на дислоциране на Източната армия към 4/17 октомври разполагала с 128 450 души, вместо предвижданите 342000. Внезапното българско настъпление попречило на турската командване да изпрати бойни части в театъра на военните действия с гръцката армия и ги съсредоточило в района на Тракия като резерв за „запушване„ на пробивите. Срещу Гръцката армия останали само мирновременните военни части от гарнизоните в Южна Македония и Епир. Предвидените военни части за прехвърляне в Македония били насочени срещу позициите на бойните действия в Тракия, с цел да се спре настъплението на българите към Цариград. Към началото на войната турската армия разполагала в Македония 151 табура , 31 ескадрона и 72 батареи. Горепосоченото съотношение на силите предопределило характера на военните действия.
       Територии под контрола на            воюващите  страни към края на април 1913 г. и линията Мидия–Енос, определена с мирния договор за новата османска граница
БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ
(Първи етап на войната) На 9-ти октомври Черна Гора започва бойни действия със Северна Албания. Останалите страни от балканския съюз предприемат последен ход да накарат Портата да извърши предвидените от Берлинския конгрес преобразования във владенията си на Европейския континент. Турското правителство не отговаря положително на отправената нота. След изчерпване на дипломатическите средства останал само последния ход- войната. На 4-ти/17-ти октомври Турция обявява война на България. На 5-ти/18 октомври 1912 г. България и Гърция обявяват война на Турция., а на 7-ми октомври и Сърбия. Настъплението на българскте армии в Южна Тракия започнало още на 6 октомври 1912г. На 9 и 10 октомври при Лозенград –Ескиполос –Гечкенли при сблъсъка между първа и трета българска армия се завързали ожесточени сражения. Генерал Радко Димитриев нанася тежък съкрушителен удар на противника и то при изравнени сили. Противникът е принуден да отстъпи в безредие и към позициите по линията Бунархисар-Люлебургас. Остълението на Източната турска армия станало за сметка на отслабване на прикритието на Одрин, който бил обсаден. Слабото българско разузнаване и противоречията между командването на фронта, главното командване и Фердинанд, станало причина последното да издаде заповед Първа и Трета армии да спрат настъплението с цел да се осигури почивка и потягане на бойните редици, вместо да прследват противника. Това дало възможност на противника добре да се организира за отбрана на позициите при Бунархисар-Люлебугас. Българските военни части влезли в бойни действия с добре укрепения противник по река Караагач, чак на 16/29 октомври. След страшни ожесточени 5 дневни боеве, разбитите от българите турски войски били принудедени да отстъпват в паническо бягство. За съжалеие българското главно командване отново „заповядало на своите части да спрат настъплението и да се укрепят, вместо да преследват противника. Това позволило на турската армия спокойно да се укрепи на позициите при Чаталджа. Едва на 24 октомври/ 6 ноември, Първа и Трета български асрмии получават заповед ”да търсят противника и да го атакуват, където го намерят”. На укрепените позиции при Чаталджа към 1/14 ноември противникът осигурил 110 000 войници, осигуряващи плътност по 4-5 табура на всеки километър от фронтовата линия. Български бойни части достигнали до чаталдженските позиции на 30 октомври Тежките сражения при Бунархисар и Люлебургас довели до големи загуби в жива сила Първа и Трета армии са нападнати и от друг непредвиден враг-епидемия от холера. Нашата войска разполагала с армия от 110-120000 войници. При прибързана и незадълбочено подготвена операция на бойните действия, командването на българските армии на 4/18 ноември издало заповед за атака на укрепените турски позиции, която завършила без успех. Единствено 20-ти пехотен ямболски полк успява да завзееме участъка на фронта, в който се сражавала-укрепената позиция Илери табия. Тук бил ранен командващия Първа източна армия Махмуд Михтар паша, който едва не бил пленен. Но без подкрепления полкът бил принуден да остъпи на старите изходни позиции. На Македонският фронт срещу съюзните сръбскии, гръцки, черногорцки армии и седма българска дивизия, наброяваща 51 000 войници , турците могли да осигурят „всичко около 130 000 души”. Численото превъзходство на балканските войскови части били достатъчна гаранция за успех. Гръцките военно морски сили прерязали комюникациите между пристанищата на Бяло море и по този начин попречили на транспортирането на нови подкрепления на противника от Мала Азия към Македония. На 10/23 октомври вместо при Овче поле, според плана Сърбите се срещат с противника при Куманово. При това сръбската Дунавска армия била принудена да отстъпи, но на следващия ден сърбите успяват да се организират и да принудят противника да предприеме безредно отстъпление. Почти половината турска артилерия е изкарана от строя. Сръбското командване допуснало същата грешка на своите български съюзници и непредприело преследване. Но загубите на турците били огромни и предрешавали съдбата на тяхната Вардарска армия. Турската армия се оттеглила към Битоля, оставяйки слаби части да прикриват проходите през Бабуна планина. На 23 отомври (ст.ст) сръбската армия смазала съпротивата на противника и навлязла в полето на Прилеп.  На 4 и 5-ти октомври турските части били разгромени и били принудени да отстъпят в направление към Корча, непреследвани от сърбите. С това действията на сръбските войски в Македония приключили. За засилване на блокадата на Одрин в помощ на българските военни части били прехвърлени две сръбски дивизии. Две дивизии са прехвърлени към Шкодра, където започнала обсадата на тамошната крепост. Командвани от сръбския генерал Ст. Степанович втора съюзна армия в състава на която влизат сръбската Тимошка диизия  и българската Седма рилска дивизия състояща се от 6 полка, предприема настъпление от района на Кюстендил. Тимошката дивизия превзема Страцин, Кратово. С част от своите полкове Седма българска дивизия завзема Кочани, а с останалите - завзема Пехчево, Царево село и изхода на дефеилето при Кресна, което на 14 октомври е окончателно завзето. Необяснимо, явно от политически съобръжения седма българска дивизия получава заповед да се укрепи и да прекрати своето по нататъшно участие при освобождението на Македония. Това не било в плановете на българското командване, което на 18 октомври заповядало на дивизията с бърз маньовър да напредне на юг и да превземе Струмица, дефилето при Рупите и във взаимодействие с Родопския отряд да се насочи в посока към Солун. В резултат на взетите мерки от българското командване авангардните части на седма българска дивизия на 26 октомври се намирали на подстъпите към Солун. В този ден дошел парламентьор, който съобщил, че солунските войски са се предали на гърците. По този начин очакванията на българското командване да превземе Солун, за да имат собствена политическа позиция при решаването на проблемите за териториалното разпределение след края на войната преди гръцките войскови части остават нереализирани. В началото на войната гръцката армия била разделена на две неравни части. Тесалийските войскови части (7 пехотни дивизии и една кавалерийска), трябвало да водят сражения в Македония. Това се определяло от желанието с бързо настъпление да се завземе колкото се може повече територия в Македония, за която предстояли спорове със Сърбия и България. Действията на Епирската армия били по-маловажни, затова тя включвала само една дивизия. На 6-ти октомври с по-малко сила 2 дивизии около 5-7000 души турците принудили Тесалийската армия да спре и да се разгърне по цялата фронтова линия. Атаките на гърците не довели до успех, макар че успели да си осигурят настъпление към р. Бистрица, но атаките им били спряни за отдих. Това позволило на турската армия да се организира и да заеме позиция между Паяк планина и езерото Енидже Вардар. И на 19 октомври гръцките войски били спряни. С помощта на артилерията 6-та дивизия заплашила от обкръжение противниковите войски, които били принудени да се спасяват с бягство. На 27 октомври гръцките войски завземат Солун, а малко след тях и настъпващите от север части на 7-ма рилска дивизия. При опита си да помогне на сръбската армия 5-та гръцка дивизия настъпва към Битоля, но бива разбита.. След завземането на Солун три гръцки дивизии били прерхвърлени в Епир, за да се осъществи блокиране на Янина, макар че не успели да блокират напълно крепостта. Черногорската войска не успяла да превземе Шкодра. Все пак с част от армията било извършено настъпление в Новопазарския санджак и Косово. В резултат на взаимодействието със сръбските войски те нанесли поражение на противника.. Съсредоточаването на освободените войски към Шкодра не донесло очакваните решаващи успехи на съюзните балкански държави.

Забележка: Текстът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници и проучвания на книжен носител  
             Следва продължение на събитията

                                                    Подготвил д-р Богомил Великов Колев

Поготвенияt материал е представен от www.bogomil.blog.bg на вестник "Дума" и е публикуван на 25 с продължение на 26 септември 2012 съответnо в бр.222 и бр.223

от www.bogomil.blog.bg