ПРОСВЕТИТЕЛЯТ ВАСИЛ АПРИЛОВ

            Днес отечеството ни и народът български имат неотлоижната нужда от нови народни будители на нацията, кристално чисти родолюбци, милеещи за род и отечество, истински и верни последователи на своите предци от Великото българско възраждане

               Габровският род Априлови е известен с неколцина търговци, които са кръстосвали до Цариград, Москва, Одеса, Букурещ и Виена. Между тях се откроява името на бележития български възрожденски деец и родолюбец Васил Евстатиев Априлов. Ако той беше останал само търговец или както историците обичат да го наричат; ”Априлов до 1831 г.” , едвали потомствата щяха да си го спомнят и да проявяват интерес към неговия живот и народополезна дейност, т.е за всичко онова което е извън търговеца Априлов. В българската възрожденска летопис той влезе преди всичко като Априлов книжовника, просветителя и създателя на новобългарското светско образование. За разлика от други бележити българи от епохата на Великото българско възраждане, той не е оставил автобиография.  От неговото „завещание” се разбира, че е „роден на 21 юли 1789 г. в село Габрово”.
                                     
                                                   Васил Априлов
Съгласни други източници,баща му Евстатий бил от стар влиятелен род, който давал много хаджии (поклонници на Божи гроб) и кметове на селото. Двама негови синове, по-стари братя на Васил, били отишли в Москва и там въртели добра търговия. В 1799 г. баща му умира, и двама братя дошли да уредят бащиното наследство. По-старият брат, Христофор, взема със себе си малолетния Васил, който до тогава се учел в Габрово, и го отвежда в Москва. Кръгъл сирак, единадесет годишен Васил напуска родното си Габрово и заминава за Москва да се учи в образцово гръцко училище. Съгласно източници, Априлов остава един „великолепен елинофил, който лошо говори български език, но до съвършенство владее гръцки, на който до края на живота си пише писмата си”, дори знаменитото : „Окръжно” с което обосновава необходимостта от книжовния български език.  В младежките си години той бил убеден гъркоман, отрекъл се от всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на по-рано пробудилата се Гърция.  Независимо от това у него никога не умира българинът. До преломната за него 1831 г., българското сякаш било някак си задушено, потиснато но тлеело в душата му, то било дълбоко запечатано в подсъзнанието  и готово за живот.  На 42 годишна възраст Априлов преживява решителен, рязък поврат в живота си. Двете години престой в Московското гръцко училище несъмнено допринасят за неговото образование на мироглед, но съгласно източници истинското формиране на личността му става в Брашовската немска гимназия, известна за времето като едно образцово учебно заведение, в което преподавателите са били възпитаници на Йенския университет. Тук Априлов чете Щекспир, Гьоте, Шилер, Лесинг, френските просветители... Имено тук в Брашов у него зрее мирогледът на образования човек на 19-ти век, който по-късно ще направлява дейността му като просветител и книжовник- ревностен радетел на българщината. Би могло само да се предположи, че от него е можело да излезе един превъзходен лекар, ако туберкулозата не е била започнала да разяжда гърдите му. Един от професорите на Виенския университет го съветва ”По добре се погрижете за собственото си здраве, отколкото да се учите да лекувате другите”.. Васил напуска австрийската столица и се прибира в Русия. През  1811 г.отива в Одеса. Съгласно източници,  вероятно е  чувствал пристъпите на болестта, затова решава да живее най-спокойно и редовно, без тревоги и усилия, предавайки се на кабинетни занятия с любимите си книжовни занимания. Защото през тези години в течение на 30 години той е бил щедър ценител  на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения. В Одеса Априлов става богат преуспяващ  търговец. Натрупва толкова финасови средства, които при ликвидация на предприятието, му позволявали възможността да се оттегли от всяка търговия и да заживее като рентиер, влагайки капитала си в банката и биха му помогнали спокойно да живее с тях отдавайки се на своте странични занимания. През 1847 г., отегчен от търговската си дейност, окончателно се оттегля от търговията и се отдава на любимите си книжовни занимания. През 1831г. настъпва пълен обрат в живота и дейността на тъгорвеца В.Априлов. Известният труд на Юрий Венелин ”Древните и сегашните българи изиграва  решаваща„ роля на катализатор”, който ускорява пробуждането на потенциялния българин у Априлов. Той идва в нашата история в точното време,след Паисиевата ”История славяно българская”, след рибния буквар на Петър Берон и чрез Юрий Венелин.  Успява да установи контакти с него. От този момент до края на вивота си той слуви на каузата на Венелин и България. Самият Априлов заявява : „От Венелин е направена първа крачка”.  
        
                                                   
                                                          Юрий Венелин  
След смъртта на Ю.Венелин,  според него „България се нуждаеше, не от един Венелин, а от венелиновци, при това българи”. Според източниците,  основните идеи в неговата програма включват; 1) създаване на българско светско училище; 2) подготвяне на младата българска интелигенция;  3) създаване на книжовен български език; 4) издаване на българска книжнина; 5) борба за български владици. Подпомогнат от своя съгражданин Н.Палаузов, търговецът от Одеса, В.Априлов започва изграждането на габровското светско училище, по типа на което започват да никнат училища като гъби,  навсякъде по българските земи. Априлов не е бил учен в истинския смисъл на думата. Сам той признава това и заявява; „Моето желание не е да покажа своята ученост...., аз не жадувам за слава...,моята цел се състои в това да бъда полезен на моите съотечественици, да направя добро, да ги поощря....” За новите училища са необходими нови учители. За първи път в руските учебни заведения се създавали възможности да се учат български младежи. Съгласно източници, Априлов е молел и настоявал пред българските училищни настоятели да се изпращат младежи на около 18-20 години, за да не забравят рода си и езика си. В резултат на неговите усилия отиват да се учат много младежи, някои от които по-късно записват имената си в българската възрожденска летопис със своите приноси в българското просвещение, книжнина и литература, между които се открояват имената на; Найден Геров, Добри Чинтолов, Захари Княжески, Д.Момчилов и др. След смъртта на Венелин, като негов последовател и продължител, за около 5-6 години Априлов написва и издава пет книги: „Български книжици, или на кое славянско племе собствено принадлежи Кириловата азбука”(Одеса 1841г.),”Деница и новобългарското образование” (Петрбург, 1842г.).”Български грамоти”(Одеса, 1845г.) и „Мисли за сегашното българско учение (Одеса, 1847 г.). Творческата книжовна дейност на Априлов се оценява като пламенна и ревностна защита на историята, езика и фолклора на българския народ. С убедителни научни аргументи, той не само защитава правото на българите да съществуват като народ, но в „ Български книжици” , като българин, искрен и честен патриот брани българщината и обосновано заявява, че не трябва да се „допуска, щото други, макар и еднородни племена, да си присвояват това, което не е тяхно....” Макар че повече от две години той е прикован на легло от тежката болест, със много воля и сетни сили успява да допише „Български грамоти”. Надеждата да оздравее му дава сили и той има намерение да продължи реализацията на творческите си планове, които споделя в писмо до проф. Срезневски през декември 1845 г. ”Ако здравето ми що годе се поправи трябва на всяка цена да довърша отдавна обещаните от мен „Български песни”.   Априлов е прекрасен организатор. Той успява да привлече много сътрудници и помощници, между които се откроява името на Неофит Рилски, с помощта на които издирва и запазва за потомствата българското историческо и културно наследство.  Сред гъркоманите е имало по-учени и по-образовани от Априлов, като д-р Н.Пиколо, Богориди и други, които също са познавали Ю.Венелин и неговите съчинения за българите, но до края на вживота си те остават гъркмани. Затова Васил Априлов се извисява над тях и  получава признанието; ”Първият  български книжовник, който обосновава необходимостта от създаване на единен български език, не за възкресяване на мъртвия т.н. славянобългарски език, а за утвърждаване на говоримия и предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие”.  Потвърждение на това, съгласно източници, е безкористното сърдечно приветствие на ”Първична българска граматика” издадена от Иван Богоров (Букурещ, 1844). На този проблем големият родолюбец посвещава последния си труд ”Мисли за сегашното българско учение”(Одеса, 1847г.). Априлов е създател на първото новобългарско светско училище. Завещава огромната си богата с книги библиотека, заедно със сумата от 60000 рубли на габровската гимназия и учредява фонд за обучение на български младежи в Русия. Той  получава признанието и на първият теоритик на т.н. „църковен въпрос”, като доказва необходимостта ”от въвеждане на български езсик в богослужението, от замяна на гръцките свещеници и владици с български”. По този начин той дава своя съществен принос и тласък за развитие на национално освободителните движения в борбата за духовно, просветно и полититическо освобождение на българския народ, които  успешно се разрастват, особено през втората половина на 19-ти век. Реалността доказва, че най-подходящи форми за това се оказват училището и църквата. Априлов пръв създава българското светско училище (1835г). Той подготвя и проправя пътя за българската национална революция, достигнала своя апогей с Априлското въстание през 1876 г. и освободителната руско –турска война през 1877-78г. Сбъдват се неговите често повтаряни думи ”Аз направих това, което можах, а по-силните, по-могъщите да направят по-доброто”. Априлов идва точно на време в нашата история и става централна фигура през 30-те и 40-те години на 19-ти век, за да тласне напред с ускорени темпове развитието на Великото българско Възраждане . Васил Априлов умира през 1847 г. в Галац на път за Одеса. Прави завещание от значителна сума за построяването на ново училище, прочутата Априловска гимназия. Съгласно източници той е погребан в Галац-Румъния, но костите са му пренесени в България и днес почиват в гробница на Априловската гимназия в Габрово. Васил Априлов остави богато книжовно наследство с което България се гордее пред света
        . Забележка: материалът е подготвен като са проучени различни сериозни исторически   източници.                                                              Подготвил; д-р Богомил Великов Колев 

Толкова интересен и подробен постинг да живота и делото на Васил Априлов не бях чела.
Поздрави за постинга!
Приятен ден!

Поздравявам те за изключително хубавия пост. Достойно си представил българското, заложено дълбоко в нас.
/ прибавям си го към моята блогвълна "Да си ги припомним..."!

Уважаема Магнолия,
Б;агодаря за проявения интерес към този постинг посветен на народните будители от Великото българско възраждане. Радвам се за проявения интерес.

с поздрав www.bogomil.blog.bg

Уважаема Клео,
Благодаря ти за хубавите думи. Материалът е подготвен като са ползвани съответните източници. Радвам се, че ти е харесал и че си го поставила в твоята блог вълна. Доста време отсъствах от София и нямах възможност да следя постингите на моите приятели, за което бих искал да се извиня. През това време в пощата са се натрупали над 600 съобщения. Как се търсеше твоята блог вълна!.

с поздтав, уважение и най-добри пожелания

www.bogomil.blog.bg