ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА БЕНКОВСКИ И НА НЕГОВАТА ХВЪРКОВАТА ЧЕТА Конната чета на Апостола на 4-ти революционен окръг не случайно е получила народното прозвище „Хвърковата”. По време на славните априлски дни хвърковата чета на Бенковски е летяла от позиция на позиция, стремяла се е да бъде навсякъде за да оказва морална и физическа бойна помощ на въстаниците. На 30 април 1876 г., когато Бенковски се намира при въстаниците на Еледжик започват да пристигат съобщения за падналите въстанически селища; Стрелча  на 22 април, Клисура и Петрич-на 26 април, за кланетата в Батак, Брацигово и Пещера, за грозящата опасност над столицата на въстанието-Панагюрище. Панагюрци, изпращат тревожни съобщения, и искат помощ от Бенковски и неговия „корпус за бързо реагиране”. След обяд на 30 април 1876 г. военният съвет на лагера в Еледжик решава Бенковсkи със хвърковатата чета да отиде на помощ на Панагюрци. Източниците съобщават, че след окуражително слово, напътствия и обещание отново да се върне на Еледжик, след като отблъснат противника при Панагюрище, четата се спуска към Мухово, тръгва нагоре по долината на река Тополница към Поибрене. Тук установява, че цялото село е съвсем пусто от хора. Населението се е преселило „на въстанически лагер в меченската гора”. Дружината се снабдява с храна за четниците и конете, преспива под открито небе под връх „Вран камък” и продължава за с. Мечка (днешното Оборище). През ноща са наблюдавали големите огнени кълба от дим и пламъци от заревото над Панагюрище.    Населението на Мечка също се пренесло- в околностите на връх „Илинден” и връх „Вран камък”. Четата не успява да установи връзка с въстанниците от Мечка.. На 2-ри май четата прекосява р. Люляковица, излиза на север на връх „Сива грамада”, а с след това късно в същия ден и на връх ”Лисец”. От връх „Сива грамада” Панагюрище „се вижда като в тава”. Бенковски и четниците виждат кълба от дим над горящото Панагюрище, въздъхва овладява чуствата си и за да даде кураж на себе си и на своите другари, изрича пророческите исторически думи; ”Моята цел е постигната вече!. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която няма да заздравее никога, а на Русия- нека тя да заповяда!”. Опитите да се съберат въстаници, за да дадат отпор и да отблъснат противника се оказват колкото безуспешни, толкова и безмислени. Патагюрище е в пламъци. Куриерите изпратени в Копривщица да молят за помощ донасят, че тя е блокирана от противника. Едновремено с тях куриерите, идващи от Еледжик, молят Бенковски за незабавна помощ, тъй като лагерът е ограден от аскер. Съобщенията от всички позиции са нерадостни. Те показват, че въстанието върви към поражение. Войводата Бенковски и неговата дружина са убедени в своето предположение, че въстаниците от другата страна на Стара планината е възможно да са постигнали успех . Те решават да тръгнат към Търново. В своите по-късно писани „Записки по Българските въстания”, живият свидетел на събитията З.Стоянов, с основание твърди: ”... Ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното, заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два, три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв.....начин.... Ние трябваше да не губим време, но да вървим час по напред. Смятаме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината...... Тръгнахме ние за планината, въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България”. На 2 май /неделя/, след обяд четата в състав 70-75 души, повечето конници от връх Лисец „с отворен байрак потегля за с. Петрич, отдето ни беше пътят” и от там за Стара планина. Тръгват в западна посока, минават през поляните на Сандакли, южно от връх Сакараджа /висок 1367м/. От тук по билото до връх Ташматдора, после в югозападна посока, се спускат и пресичат р. Беререюдере. Продължават в същата посока и се изкачват на връх Топанката. От тука се спускат към Петрич. Четниците намират селото запустяло. Петрич бил опожарен още на 26 април, а жителите му се укрили в околностите на връх „Вран камък”.. Щом като научават, че четата е в селото, петричани слизат и ги снабдяват с храна. Тук знаменосецът Крайчо Самоходов предава знамето и остава да се укрива в Средна гора, тъй като неговото предложение да останат по тия места не се приема. На 2-ри май вечерта, към 20 часа, четата напуска Петрич и с помощта на водачи достига до Златишко-Пирдопската котловина, минава западно от Мирково и без да бъде забелязана от турците се озовава пред полите на Етрополската планина. Водачите им се връщат. Дружината е принудена сама до се справя из дебрите на планината. Ето как З. Стоянов описва пътуването през ноща срещу 3 май 1876 г.: „То беше едно от най –трудните, доколкото може да си въобрази човек. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушка или друго някое оръжие във време на падането- бяха неща обикновени... Щом ни остави водачът ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напредя ни камъци, с една реч- положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, навсякъде тъмнина като в ада”. При такова пътуване цяла нощ четата изкачва връх „Сенокоси” и тръгва на север. На 3 май, изгрева на Слънцето ги заварва на връх „Баба”, намиращ се над с. Буново. По нататък пътят на четата минава по пътеките на „Камишов камък” и слиза за „Дебел рът” през гората. Тук преди години е построено горско стопанство с малък почивен дом. Това място е интресно и подходящо за туризъм. Наоколо има прекрасна питейна вода В този малък район, при крайно лошо дъждовно и студено време останалите в групата. се лутат 4 денонощия. Попадат на засади два пъти,15-20 души изчезват или стават жертва на башибозук. Загива секретарят на четата Т. Белопитов у когото са хванати кореспонденцията на четата и протоколът на събранието от Оборище. Лекарят на четата д-р Соколски се загубва. Заловен е по-късно в околностите на Златица, съден е и е обесен в Пловдив. Много от въстаниците, между които и Тодор Хайдутина от Разлог своеволно напускат. Поради това преди „Дебел рът”, въстаниците за втори път полагат клетва.              При Баш Самоков остатъка от четата пресича р. Малки Искър и пътя /шосето/ Етрополе -Златица, тръгва в североизточна посока по „Черешовица” и „Гроба” и навлиза в долината на Стара река. След това по пътека достигат до „Ямна”, прехвърлят вододелното място над Ямна и се спускат по долината на „Свинска река” /около 6 км/ до вливането й в р. Черни Вит в местността „Десеткара”.( Интересен туристически маршрут.). На 7 май-петък, продължава нерадостния път на въстанниците в студената дъждавно пролет, гладни, одрипани, мокри, изтощени от умора, глад и безсъние. След една престрелка загубват доста свои другари. Изтощени от глад и от тежкия преход, по предложение на немеца Албрехт заколват един от техните коне и го оглозгват до кокал. Заслужава да се отбележи, че в дружината имало и жена Йонка, която през всичките тези дни, наред с мъжете стоически понасяла всички неволи. Според З. Стоянов „тя била заприличала на сянка”/ На четвъртия ден от напускането на бойното поле, четата е дала загуби „двайсет души - по 5 човека на ден”             На 8 май, рано сутринта, четата стига западно от пещерата при махала Остриля, среща случайно 40-45 годишния Въло Станчев - от колибите. От него разбират, че в Търново не е избухнало въстание, и че „в Тетевен има до 2000 турци редовна войска и башибозук, които обикалят всекидневно из гората. З. Стоянов си спомня ”От една страна, надеждата ни за Велико Търново, а от друга, че в селото имало до 2000 души турци, които обикаляли всеки ден по гората, разбиваха вече окончателно и последната ни силица. Страшна гламатевица се дигна измежду дружината, която се увери, че пропастта зее напреде ни, че никакво спасение, накъдето и да отидем, няма за нас”. Последната искрица надежда за въстание, която до този момент крепяла въстаниците изгаснала напълно. Настъпва пълно униние и разочарование. Това в същност е бил краят на хвърковатата чета на Бенковски, който настъпва след 7-дневно много тежко скитане ”немили, клети недраги” из Балкана при невероятно тежки атмосферни условия с мокри дрехи, изтощени от глад, безсъние и умора Наложило се четата да бъде разпусната. Далматинците, немецът Албрехт и Йонка, като чужди поданици, още седем въстаници отиват и се предават на властта в Тетевен. Останалите се разпръскват кой къде види... След разпускане на четата, Бенковски остава с отец Кирил - който е кръстоносец и ковчежник на четата, Захари Стоянов и Стефо Далматинеца. Те прекарват в една пещера посочена им от Въльо Станчев, но поради съмнения и подозрителност само след едночасов престой са принудени да я напуснат. Днес от „Десеткара” за пещерата и мястото, където е разпусната четата най-лесно може да се отиде, по туристически маршрут: като на около два километра по надолу над електрическата централа се пресече реката.за пещерата” Остриля” Тук е издигнат друг паметник /на Нею Крачунов/. От там нагоре по „Свирчинов дол” за около половин час може да се отиде до пещерата. На Десеткара, точно срещу вливането на Свинска река в Черни Вит, се издига паметник на двама загинали участници от четата на Христо Ботев Над елекрическата централа, където се пресича реката за пещерата Остриля, Бенковски и неговите другари скитат още 4 дни. На 10 май по обяд, те попадат „блогедетеля си” дядо Вълю Стоянов - Мечката, който ги омагьосва със своите разкази и приказки. В резултат те му гласуват невероятно голямо доверие Наричат го „бащица” . Когато този техен „благодетел” ги запитва „Санким, какво ще ми платите за труда”, Бенковски с охота и признателност отговаря ”Ризите си от гърба, дядо Вълъо, ако поискаш и тях сме готови да ти дадем” И така, без да подозират нищо, дядо Вълю ги завежда в пещерата при Портата. Там едва издържат една нощ при невероятен студ и сняг. На 11 май те отпразнуват деня на братята Кирил и Методий. Докато чакат дядо Вълю да им донесе цигари и храна се изповядват помежду си един друг, „та който остане жив, нека да разказва на приятели и роднини”. Тук Бенковски прави своята изповед и съобщава истинското си име-Гаврил Груев Хлътев.  Тъй като при предишните си разговори с дядо Вълю те проявявали най-голям интере за път към Троян, на 12 май, след обяд около 17 часа, под водачеството на своя ”благодетел„ тръгват имено уж за Троян. Всъщност техният предател ги води към гибел по посока към река Костина. Минават през една открита поляна и вървят един след друг на прилично растояние; най отпред дядо Вълю, след него Бенковски, следва отец Кирил, Стефан Далматинеца и последен З. Стоянов. Малко преди да стигнат до „мостето” на реката, за да ги събере близко един до друг и да станат по-удобна мишена, хитрият дядо Вълю сочи с пръст един баир и казва; ”Ако е рекъл господ, през тоя баир ще да преминете довечера.... Хайде сега по скоричко дръжте се един о други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече...” Когато З. Стоянов се опитва да изкаже своите подозрения за новопостроения дървен мост, Бенковски вече бил стъпил на отсрещния бряг, заедно с дядо Вълю обръща се назад към другарите си и изрича последните си думи; „Ти трябва да знаеш, че не се намираме на Пловдивския мост върху Марица, а в Тетевенския Балкан на река Костиня...”  В тоя момент „ благодетелят” им дядо Вълю започва да пълзи „като четвъроножно животно„ и се скрива зад едно „паднало на земята дърво”. Следва залпов изстрел от около „ 20 пушки”. Бенковски, който се оказва непокрит най-отпред- пада убит, Отец Кирил е ранен и заловен, Стефо Далматинеца успява да избяга, но на другия ден е заловен. Захари Стянов пада във ледената водата, прекарва цялата нощ на едно дърво, от което чува хъркането на умиращия Бенковски, на когото турците отрязват главата и я измиват в „Кървавото кладенче” Той единствен успява да се измъкне от засадата и да се спаси. По чудо остава невредим и се насочва към Троян. Няколко денонощия, мокър, гладен и изтощен до смърт се лута из горите край селото. Помага му само овчаря Иванчо, за което по-късно губи живота си. Неговите потомци живеят в Рибарица и днес. Захари Стоянов е заловен и арестуван край троянските колиби. Попада в затвор, с ум и хитрост успява да спаси живота си и да бъде полезен на Отечеството си и след Освобождението през 1878 г, както и на историята..              Когато става дума за предателството на дядо Вълю е необходимо да се припомнят част от по-късните анализи в спомените на З. Стоянов:. Въпреки, че Турското правителство, пред вид на комитетските движения, е било взело мерки всички пастири в балкана да слязат по селата си: ”... На някои овчарски и говедарски кошари бяха оставяни стадата.... Тия привилегировани овчари и говедари бяха оставени да служат само за измама на скитающите се бунтовници. Около всеки овчар се навъртаха до 20-30 души въоръжени башибозуци, които се криеха или в кошарите, или пък в особна пусия, от гдето подпалваха огъня, щом се доближеха умирающите от глад скитници. Най-главните техни оръдия бяхя самите овчари, наши братя българи, православни християни”.            След поражението на въстанието, в районите на Троянския и Тетевенския Балкан се изтеглят почти всички чети от Средногорието на 4-ти и на 1-ви реолюционен Търновски окръг  Тази част на Балкана става свидетел на разгрома и избиването на въстаниците. В района на връх ”Мара Гидик” се водят епични сражения на четниците от Габровско- Севлиевския район, предвождани от войводата Цанко Дюстабанов.             Лобното място на Бенковски е подходящо за туризъм, особено по уроци за патриотизъм и дълг към род и Отечество. От „Десеткара” до „мостето„ на р. Костина разстянието е около 15 км.. Маршрутът е следния На около 2 км. в посока север от „Дивчевото” се тръгва в ляво по пътя край „Превлашко дере”. По него се излиза на седлото „превлака”, което се влива в Костина река. На около 2 км под водослива се намира лобното място на Бенковски. През 1908г.. признателното потомстмо от Тетевен му издига скромен паметник. На мястото на някогашното дървено мостче е изграден каменен мост. Една алея-пътека и няколко стъпала водят през него до паметника.. „Кървавото езеро” се намира край моста на десния бряг на реката. Изчислено е, че най-близкия пункт за лобното място на Бенковски е на 3 часа път –в гр. Тетевен, но може да се отиде и през с. Рибарица, намиращо се в подножието на Стара Планина в Тетевенския балкан, на 12 км от град Тетевен, 74 км югозападно от Ловеч и 138 км североизточно от София. Селото е разположено на двата бряга на река Бели Вит. По-интересни забележителности:Природен резерват „Царичина“, Кървавото кладенче в което е измита отсечената от турците глава на Георги Бенковски, набита на кол и разнасяня из селата. То се намира на три километра от централния път на Рибарица по протежението на река Костина Всяка година на 25 май в местността “Костина” се провежда тържество в памет на Бенковски, което включва възстановка на трагичното събитие. Всяка година, актьори пресъздават сцената на убийството на Бенковски и залавянето на неговите другари-спътници.      Забележка. 
                        1.Материалът е подготвен, като са ползвани сериозни исторически      източници и проучвания.
                        2. Материалът е публикуван от автора на книжен носител по случай 135 годишнината от гибелта на Г.Бенковски

                                                           Подготвил д-р Богомил Великов Колев


 
           
            Къщата музей на Георги Бенковски в Копривщица  


 



















        паметник на Г.Бенковски в Копривщица





паметник на Г.Бенковски на лобното му място

Чудесен пост, доста изчерпателно разработен. Търся един мой, отдавна написан стих за Бенковси, за да го приложа, но още не го намирам.
Поздравления!

Радвам се, че материалът ти е харесал. Още повече ще се радвам, ако приложиш твоята творба за Бенковски. Този материал е публикуван в книжен носител -днес в един водещ български вестник

с поздрав, уважение и най-добри пожелания

www.bogomil.blog.bg